В. А. Бернаскони

ТЕРАПИЯ НА ПЕТТЕ ДВИЖЕНИЯ”

 

Представяне от проф. д-р Умберто Лонгони

Превод: Мадлен Алгафари

 

Когато за пръв път срещнах Валдо А. Бернаскони бях половин терапевт. Не че сега се чувствам “завършен”: смятам, че формирането на онзи, който работи с Човека трае цял живот. Бях обаче половин терапевт както по отношение на дидактико-културното си израстване, така и в смисъл на натрупания опит. Вече практикувах психотерапия под ръководството на един психиатър, бях публикувал редица книги по “редова” психология и сътрудничех по психологически въпроси на много списания, в които завеждах и рубрики, където давах умни отговори на глупави въпроси; и глупави отговори на умни въпроси.

Носех със себе си любов към Фройд и психоанализата, независимо от това, че ме очароваше и психоанализата на Асаджоли. Бях в нелоша хармония с тялото си и вярвах на латинската максима “Здрав дух в здраво тяло”. Въпреки това, не без връзка и с моите проучвания, разглеждах все повече тялото като пасивен изпълнител на ума. Да, общо взето, като един вид вместилище на мозъка, на когото именно приписвах по-голямо достойнство.

Още първите лекции, интензивни семинари и упражнения, водени от Валдо Бернаскони, ме накараха сериозно да се усъмня в теориите си за рязкото разграничение между тяло и психика - теории, които по-късно, лека-полека, захвърлих на бунището. Благодарение на Бернаскони се заинтересувах от невербалната реч, от значението на позите, жестовете, от понятието “биоенергия” (която можеше да се фотографира с апарата на Кирлиан!), от всичко онова, което показва тялото ни, от нагоните, от травмите в детството, от потиснатите желания - затворници в тялото, от “характеровата броня”, за която говори Вилхелм Райх и която Бернаскони умело успяваше да смекчава и стопява. В онези лекции, както и по-късно при работата му с пациенти видях “научни магии”, които никога няма да забравя.

Освен всичко това, освен начина му на мислене, който вече се организираше в теория, която по-късно щеше да даде живот на Терапията на петте движения, у Бернаскони ме поразиха човешките му достойнства, лишени от лицемерие - знаеше как да бъде благ, търпелив, емпатичен, но също и рязък, агресивен, строг. Имаше, има и сега, рядката смелост да казва това, което мисли, да съобщава ясно мисли и чувства, без нужда от маски.

Тогава това ме удивляваше и малко ме смущаваше, но не можех да не му се възхищавам и да не се науча да го ценя.

Негова беше заслугата да престана да си представям фигурата на идеалния терапевт като някакъв асептичен кладенец от знания. По онова време наистина смятах, че е уместно да се запазва дистанцията между терапевта и пациента - никога терапевтът да не си позволява да се увлича, да не допуска да бъде въвлечен, винаги да се контролира. Терапевтът отгоре, пациентът отдолу. Не отношение човек - човек, а учител - ученик. Пази боже, терапевтът да е прекалено прозрачен и да позволява да се проявяват неговете слабости! Веднъж, преди доста години, попитах Бернаскони: “Не би ли било по-добре, когато се прави психотерапия, да обличаме бяла престилка?” Той търпеливо отговори на  глупавия ми въпрос, който безмилостно разкриваше тогавашния ми начин на мислене.

Продължих да се уча от Бернаскони и започнах дори да работя с него. Фактът, че му бях колега ми позволи да го оценя още повече. Бях започнал да се ориентирам към сексуалната терапия и към кратките психотерапии, отклонявайки се от дълбокоаналитичен терапевтичен подход, но срещата “ на живо” с Бернаскони, и, впоследствие, контактът с теориите и трудовете на М. Х. Ериксън ме бяха променили. Автентичността на Бернаскони като човек / терапевт ме бе убедила да променя начина си на разбиране на терапевтичната ситуация, да бъда в по-добър контакт с моето тяло и с моите чувства, за да имам също така по-добър контакт с тялото и чувствата и на тези, които търсят помощ. Само по този начин е възможно да се помага истински.

Моят стил и начин на подхождане към пациента са различни от тези на Бернаскони. Това обаче също дължа в известна степен на него - той никога не е изисквал от сътрудниците си пълна идентификация с неговия терапевтичен модел. Модел, който все пак не мога да не споделям - намирам го за толкова логичен, научно издържан и подкрепен винаги от силни аргументи, които понякога са неоспорими.

Модел, който отвъд всичките думи, функционира във фактите, а това е по-важно от всичко друго.

Благодарен съм на Валдо Бернаскони. Радвам се и, дано де не прозвучи високопарно, се чувствам действително поласкан от поканата му да начертая тук в общи линии теоретичните основи на неговата Терапия на петте движения и посоката на мисълта на неговата Неорайхианска школа, която като че ли по-силно от който и да било е събръла и развила наследството на някои схващания и прозрения на знаменития Райх.

И така, без да отрича заслугите и значението на Фройд, който в края на краищата е изразител на своето време, Бернаскони противопопоставя веднага на едно опасно То, в което врят коварни и неконтролируеми нагони, ободряващото присъствие на един Организмичен Аз, чиито единствени изисквания се състоят в удовлетворяването на петте основни потребности на човека. Затова на двата постулирани от Фройд нагона, Неорайхианската школа противопоставя пет първични потребности, задоволяването на които въвежда в екзистенциална хармония и в здравословен афективен живот. Тези потребности са:

-     потребност от принадлежност;

-     потребност от утвърждаване;

-     хранителна потребност (в много общ смисъл);

-     сензорна потребност;

-     сексуална потребност;

“Организмичният характер”, който заменя “гениталтия характер” на Фройд, притежава способността за отдаване, без задръжки,  на биологичния енергиен поток (понятието енергия стои в основата на теориите на Бернаскони), който корелира с отделните потребности и модулира движенията към външния свят.

Всяко биоенергетично движение е насочено към определена цел и тази цел задоволява дадена специфична потребност.

Какво представлява движението?  То не е отпускане, а е съгласуваност между всички ресурси на Аз-а с изискванията на организма. Дистенцията е възможна единствено, когато имаме протекъл вече процес, когато Аз-ът е постигнал целта си.

Бернаскони идентифицира по следния начин петте биоикономични движения:

-     планиране;

-     подчинение;

-     недоверие;

-     съблазняване;

-     агресия (похищение).

“Топиката” на Бернаскони, противополжно на Фройд, предвижда един Организмичен Аз, седалище на потребностите и инстинктите, който се разкрива пред околната действителност. Нагоните на организмичния Аз обаче се  оказват моментално и “естествено” потиснати от вродения нагонов модулатор (ВНМ), който не е ни най-малко някакъв цензор, а изпълнява важната функция да анализира действителността, като посочва на Аз-а социално най-приетото движение за задоволяване на потребността.

Така е било в началото.Но в хода на развите на човечеството, с появата на “обществото на личностите” и на моралните кодекси, към ВНМ се пристроява първоначално един прото Аз-идеал, полезен за разширяване анализа на действителността и за да се държи сметка за ценностите, външни на Аз-а. Малко по малко, обаче, (и Бернаскони като учител-водач превежда читателя през пейзажите на антрополого-културния път, по който се стига до днешния хомо невротикус нормалис) организмичният Аз загубва властта си над движението, отстъпвайки все повече на идеалния Аз ролята да направлява съдбата на индивида и на обществото. Следователно, първичният нагон, изразен от организмичния Аз трябва да претърпи прекъсване в пътя си от “центъра” към външния свят. Това е задача на мускулния апарат (ето го Свръх-Аза според Бернаскони), който би могъл да бъде характеризиран като “слуга” на идеалния Аз. Ето как първичното движение се преобразува в социо-функционално движение и как започва преходът от принципа на властта към неврозата на властта. Принципът на властта, както и принципът на реалността и принципът на удоволствието, е вътрешно присъщ на структурата на Аз-а. Принципът на властта е свързан с принципа на удоволствието - в действителност само овладяването на Ти-то, на обекта -цел, прави възможно отпускането и, следователно, удоволствието. Когато обаче това “преходно” притежание бъде заменено с претенция за “трайна” привилегия, когато с появата на хомо-сапиенс се преустановява търсенето на дистенция тук и сега и преобладава страстта към власт над бъдещето, над самата смърт, и докато е налице подчинение на закона на Тотема и на морала,  удоволствието бива заменено от метаудоволствие, а принципът на властта - с неврозата на властта.

“Имането” развращава “съществуването”. Освен това, едно ново съзвездие си пробива път в света на Аз-а - фантастното образуване, което отлага задоволяването на потребността. Настоящето се проявава в мускулната контракция: това е моментът на прекъсването на движението и на прекъсването на спонтанността. Мускулатурата (Свръх-Аз) заключва нагоните, като ги потиска и стяга в онези мускулни блокажи, вече описани от Райх и А. Лоуен, с тази разлика, че за Бернаскони те се различават от характеровата арматура на Райх, по това, че не са трайни, а подвижни, т. е. способни са да се стапят и да се активират.

Всъщност, всеки “проект за движение” зарежда непосредствено тялото с определено напрежение в някакъв мускулен сектор. Има, следователно, мускулни групи физиологично ангажирани в движенията, които първоначално са били функционално блокирани и предназначени за адаптацията в човешкото общество. Нека си представим ордата на нашите предци пред плячката: напорът на първичната потребност от храна, произлизащ от организмичния Аз е основателно блокиран от мускулната броня, която се съобразява със закона, диктуващ последователността на достъпа до извора на удоволствието.

Анализът на реалността подсказва на индивида да изчака своя ред. Патогенна обаче се оказва “фиксацията”, заради неспособността на съвременния ни хомо невротикус нормалис да постигне удоволствието и дистенцията, поради прекъсването на опита, който би трябвало да доведе до самото удоволствие.

Неврозата на съвременния човек извлича енергия именно от прекъсванията, от блокирането на движението, от непризнаването на потребността, от неврозата на властта и последващото преследване на това, което не е друго освен полуудоволствие.

Следователно това фиксирано мускулно напрежение, със своите блокажи, които вече не са функционални, а патогенни, поема негативната функция на филтър на основните потребности. Този процес се явява основа за развитието на характера. За да не създаде допълнително объркване в лексиката, населила света на психологията, Бернаскони определя характера, като се съобразява с терминологията на А. Лоуен. Петте основни характера са:

-     шизоиден характер;

-     орален характер;

-     ригиден характер;

-     психопатен характер;

-     мазохистичен (садомазохистичен характер).

Всеки от тях има своите специфични мускулни блокажи. Демаркационната линия

между различните характерови типологии се определя от това в кой момент насоченият към дистенция/удоволствие опит бива прекъснат.

Всъщност в “характеровия Аз” опитът никога не достига до края, защото характерът не създава възможност за автентична дистенция и насочване към нови цели. Нещо повече - по все по-криволичещи пътеки  Аз-ът търси удоволствието и задоволяването, но измерението на “тук и сега” е все по-замърсено от мъките на миналото.Онова, което определя разликата между петте характера е как “характеровият Аз”  възпрепятства удоволствието и кога, в каква фаза, преустановява опита, насочен към дистенция.

Но каква е “маската”, с която индивидът влиза в контакт със своя ближен? Кои са тактическите начини, насочени към утвърждаване на Аз-а над Ти-то. Тези “роли”, според Бернаскони, намират израз в личността и, следователно, са толкова далеч от първичните закони, колкото далеч е и самото общество.

В Неорайхианската школа се различават пет различни роли (личности), изпълнявайки които индивидът, тласкан от неврозата на властта, се представя на сцената на външния свят:

-     сънуване наяве (парейдолична личност);

-     фарсът на интелектуалоида (церебротонична личност);

-     поведението на човек нащрек (недоверчива личност);

-     игра на суперлативи (съблазнявяща личност);

-     (фалшивата) скромност (почтителна личност);

Според неорайхианската теория личността е свързана с идеалния Аз и тя определя начина, по които Аз-ът се представя пред външния свят. Уместно е, обаче, да се подчертае, че според Валдо Бернаскони, рядко наблюдението на личността позволява правилна оценка на характера, тъй като никой тип характер не е тясно свързан с дадена определена личност. Казано иначе, една и съща “маска” може да се присвои от различни персонажи.

Целият прелестен и достоен за похвала замък на мисълта на Бернаскони не би могъл, обаче, да остане една чиста теория. И наистина, последната част на книгата предлага, с помощта на откъслеци от психотерапевтични сеанси, прехода към психотерапевтичната практика чрез автентичната Терапия на петте движения.

Така ства ясно, че неорайхианският анализ си поставя за цел:

 

-     да постави пациента в контакт с дълбоките потребности на неговия Аз;

-     да покаже недвусмислената реалност;

-     да модулира “движенията” в хармония с възприеманата действителност така, че да бъдат задоволени потребностите “тук и сега”, така както го изсква Аз-ът.

Като се опира на своя опит и компетентност, натрупани чрез повече от 15 000 часа психотерапевтична работа, авторът твърди: “Когато в терапевтичната диада престанат да съществуват принудата за свободното асоцииране и търсенето на сублимация,  когато пренасянето (трансферът) не се приема вече като патологичен момент, а като опит на организмичния Аз да доведе докрай прекъснатите движения, когато терапевтът е готов да се откаже от своите ограничителни претенции за статус и взаимодейства по типа “човек-човек” с анализирания индивид, тогава се разтварят вратите на експресивната реч на Човека и се появява движението”.

Въпреки че начинът на провеждане на бернасконовата терапия е завладяващ, Бернаскони не поощрява читателя да му подражава. Всеки терапевт, независимо че се опира на дадена терапевтична школа, трябва да прилича единствено на себе си, защото автентичността в контакта с човека е основно условие, от което тръгва Терапията на петте движения.

Следователно, Валдо Бернаскони, ученик на големи терапевти като К. Роджърс и Ф. Перлс; който от прозренията на Райх научава за важността на тялото и на невербалния език; който се научава да разпознава енергията на магнитните полета от Пиерако; който е усвоил понятието “граундинг” от С. Келемеан и който посредством първите трудове на  Лоуен асимилира основите на една психотерапия с телесна ориентация, съумява (по думите на Кооп в известната му книга) “да убие Буда” в начина на провеждане на терапия.

Бернаскони е наистина подобен единствено на себе си. Това го прави още по-уникален и креативен.......